Пауло Коелю "Единадесет минути"

Но за да я събуди, е необходима и другата. Вселената става значима само ако имаме някой, с когото да споделяме чувствата си.



По правило тези срещи се случват в момента, в който достигнем границата, когато почувстваме нуждата да умрем и да се преродим. Срещите ни чакат - но колко често ние самите ги избягваме!



И когато бяхме отчаяни, осъзнавайки, че нямаме какво да губим или обратното - ние сме твърде щастливи за живота, неизвестното се проявява и нашата галактика се променя на орбита.

От автора

На 29 юни 2002 г. няколко часа преди да изкажа последната точка в ръкописа на тази книга, отидох в Лурд, за да събера чудотворна вода от източника там.



И сега, вече в светилището, някакъв видмъж на седемдесет години ме попита: "Сигурно ви е казано, че сте много близък до Пауло Коело?" Отговорих, че Паоло Коело е пред него. Тогава този човек ме прегърна, представи ме на жена ми, представи ме на внучката си, започна да говори за важната роля, която книгите ми играеха в живота си, и накрая добави: "Те ме карат да мечтая".



Не съм чувал тези думи за пръв път, но всеки пътсе радваше на тях. Но в този момент той беше много объркан, защото знаеше, че "Единадесет минути" е книга за такъв обект, който може да се смути, шок и да се нарани.



Отидох до източника, получих вода, върнах се, попитах къде живее този човек (се оказа - в северната част на Франция, на границата с Белгия), и написа името му.



Тази книга е посветена на вас, Морис Гравелин. Имам задължения пред вас, пред съпругата и внучката ви, но и пред себе си: трябва да говоря за това, което се грижи и се грижи за мен, а не за това, което всеки би искал да чуе от мен.



Някои книги ни карат да мечтаем, други - са потопени в действителност, но всички те са пропити с най-важното чувство за автора - искреност.</ p>